Пандемията и персоната

Източник: https://www.nejm.org/doi/full/10.1056/NEJMp2010377?fbclid=IwAR33Ln9JCZUqjUSADdQhffD5lEzWcacG_N3dwPNVNIv_guikTXX6DfeeaN8
Превод: Анелия Петрунова

Майкъл С. Кан

Наскоро се случи така, че казах на пациент, който изпитваше тревожност, „Пробвайте да потърсите в Гугъл „рекордно голяма пъстърва Ню Хампшър“, докато обсъждахме начини за справяне с пандемията от Covid-19. Той обожава риболова и се сетих за един скорошен репортаж във вестника, малко преди началото на пандемията, където имаше снимка на усмихнат рибар, който стоеше пред пикапа си, гордо вдигнал огромна риба. Знаех, че пациентът ми ще се зарадва на това: репортажът щеше да му напомни, че неапокалиптичните теми все още са интересни и смислени, а може би също забавни и успокояващи. Същото бих казал на всеки, който се интересува от риболов – но дали би било професионално лекар да го каже на пациент?

Като психиатър на прага на четвъртото си десетилетие в тази професия, още далеч преди идването на коронавируса забелязвах как професионалната ми персона – отношението и държанието ми с пациентите – постепенно беше започнала да се припокрива донякъде с личната. Колкото повече неувереността и съмнението ми в собствената ми професионална компетентност отстъпваха място на повече самочувствие и може би дори експертност, се чувствах по-свободен да проявявам повече спонтанност в общуването с пациентите; да бъда повече „себе си“. Чувствам се по-спокоен да споделям ограничено количество информация за себе си – къде съм бил на почивка, какви филми съм гледал и други подобни – и по-готов да прибягвам до хумора за промяна на гледната точка и „смазване“ на диалога.

Това разчупване на поведението ми не предполага компромис с поставените граници. Разбира се, не споделям личните си проблеми с пациентите, не общувам с тях в свободното време, нито търся съвет от тях например за инвестиции или домашни ремонти. Но разликата между професионалната и ежедневната ми персона намаля. Чувствам се като обикновено човешко същество точно като тях и едновременно с това – като загрижен лекар. Дори сама по себе си, тази комбинация често действа терапевтично на пациентите, а на самия мен ми се струва по-искрена и ми действа ободряващо.

Но изведнъж дойде пандемията. Ако перифразирам Самюел Джонсън, изгледите за рязко повишение на броя на случаите в рамките на две седмици действат удивително концентриращо на ума. Клиничните приоритети се изясняват значително; и наистина опитът ми с дистанционни консултации за няколко седмици показа как споделеното усещане за опасност изисква определен вид професионална гъвкавост, която иначе може би дълго щях да търся у себе си. Често в началото консултациите не само питам пациентите си как се справят, но и се осведомявам за емоционалното и физическото здраве на семейството и приятелите им. Пациентите на свой ред ме питат дали съм здрав и как е семейството ми, а в повечето случаи аз не се колебая да отговоря. Питам дали имат някаква физическа активност и колко изолирани се чувстват. Ежедневието на някои не се е променило значително, а за други социалната дистанция се е оказала манна небесна.

Имам навика да питам как хората прекарват деня си. Един пациент показа на камерата на компютъра си всички книги, които чете, за да видя кориците им. Котката на друга пациентка внезапно влезе в кадър по време на виртуална консултация, а това стана повод жената да сподели колко значимо е животното за психическото й здраве. Друг пациент ме покани на видео обиколка из апартамента си и с облекчение видях, че живее по-подредено, отколкото си бях представял. Понякога се чувствам по-скоро като селски лекар на посещение в домовете на пациентите си, отколкото като психиатър, който провежда консултации по Zoom.

Освен това забелязвам, че се поддавам на неочакван порив да помахам за довиждане, когато приключвам видео консултацията; просто ми се струва правилната постъпка, поне за мен. Липсата на физическа близост, която е характерна за телемедицината, е причината тези непривични неформални действия да не изглеждат толкова не на място в отношенията между лекар и пациент. Лекарят и пациентът споделят историческо преживяване и по същия начин, както се твърди, че по време на война няма атеисти, в бедствените ситуации хората очевидно често се сближават.

Затова сегашната криза предлага възможност за лекарите – поради общата ни уязвимост пред вируса – по-лесно да осъзнават факти, за които иначе биха им трябвали години: че не сме по-различни от пациентите си и че ако общуваме с тях по същия начин, както обикновено общуваме с хора, които не са ни пациенти, това би било удовлетворяващо за тях и освобождаващо за нас. Лекарите често възприемат професионализма като изпълняване на определена официална роля и се безпокоят, че отклоненията от този подход биха могли да доведат до прекалена неформалност или проблеми при поставянето на граници. Тези притеснения са основателни и трябва да бъдат взети предвид – но без да се жертва клиничната връзка между лекаря и пациента. Наистина трябва да научим традиционните медицински процедури и подход. Но събитията напоследък ми напомниха едно изказване, което се приписва на великия джазмен Чарли Паркър – че тайната на импровизацията е най-напред да научиш акордовите прогресии, а после да ги забравиш. Смятам, че един от начините за хармонични взаимоотношения с пациентите е да научиш стандартните принципи за медицински професионализъм, а после не точно да ги забравиш, но да си позволиш да ги видоизмениш според собствената си персона и дори да ги слееш с нея.

Историята продължава да се разгръща, но мисля, че една от многото неизвестни – и потенциално положителни – последици от пандемията може да е повече лекари да осъзнаят, че „да се държиш като лекар“ в идеалния случай предполага по-малко формалност и повече искреност.

Информацията за евентуални финансови интереси на автора може да се намери на страницата NEJM.org.

Статията е публикувана на 6 май 2020 г. в NEJM.org.

Професионални организации, на които авторът е член:

Медицински факултет на Харварския университет и медицински център „Beth Israel Deaconess“, и двете в Бостън.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *