Етични казуси: Ползи и рискове от ограниченията за свиждане при хоспитализацията на деца по време на пандемията с COVID-19

Източник: https://pediatrics.aappublications.org/content/pediatrics/early/2020/05/15/peds.2020-000786.full.pdf?utm_campaign=social&utm_source=facebook&utm_medium=pediatrics&utm_content=ethics_visitor_restrictions_covid&utm_term=5_19_20&fbclid=IwAR03qfRuwDWFpsr-gxQon8q6qr03lcnxrDRG1B5Io5icKDQ3BwoGqyKy3vA

Превод: Василена Доткова

DOI: 10.1542/peds.2020-000786
Alice K. Virani, PhD, Henry T. Puls, MD, Rebecca Mitsos, CCLS, Holly Longstaff, PhD, Ran D. Goldman, MD, John D. Lantos, MD
Журнал: Педиатрия
Тип статия: Етични казуси

Обобщение

С цел да контролират разпространението на коронавируса SARS-CoV-2 (COVID-19) много болници въвеждат строги политики за ограничаване на свижданията. Тези правила често забраняват двамата родители да посещават детето едновременно, като в същото време изобщо не позволяват свиждания с баби и дядовци или други членове на семейството. Тук са дискутирани казуси, при които тези политики водят до етични дилеми и евентуално до необходимост да се направи изключение от общите правила по милосърдни съображения.

Въведение

Докато болниците и системите за обществено здраве отчаяно търсят начини да овладеят разпространението на коронавируса SARS-CoV2 (COVID-19), ограниченията за свиждания при педиатричните пациенти стават все по-широко разпространени. Тези политики варират в широки граници. В педиатричен контекст често става дума за ограничения относно броя на посетителите, които могат да идват на свиждане при детето. Допускат се само посетители, които имат първостепенна роля в грижата за детето, като изключения се правят по милосърдни съображения например при последни посещения в края на живота. Ограничават се свижданията от посетители със симптоми на COVID-19, дори без потвърдено заболяване.  Представените тук казуси описват ситуации, при които здравните екипи трябва да вземат решение как да приложат ограниченията за свиждане, оправдано ли е в някои случаи да се правят изключения, и ако да, кога.

Казус 1:

В болница в центъра на голям град в пика на пандемията с COVID-19 запасите от лични предпазни стредства са ограничени. Свиждания се позволяват само по милосърдни причини. Осемгодишно момче с аутизъм постъпва в спешното отделение с тежък стридор. Лекарите решават, че ще е необходима интубация. Родителите са помолени да изчакат отвън, докато детето бъде интубирано. Те настояват, че ако останат, за да го подкрепят, той ще бъде по-спокоен и процедурата ще бъде по-безопасна както за пациента, така и за здравните работници. Трябва ли да се направи изключение, за да се позволи на родителите да присъстват край болничното легло, като използват лични предпазни средства за предотвратяване на евентуално заразяване чрез отделящите се при процедурата аерозоли?

Казус 2:

Новородено на 2 седмици, родено в 32-ра седмица, се храни с изцедена кърма през назогастрална сонда. Майката развива лека конгестия на горните дихателни пътища, но не желае да се самоизолира у дома. Не й е правен тест за COVID-19. Тя моли да остане с бебето си, за да продължи да го храни с кърма. Здравните работници са загрижени за риска от зараза за новороденото, за другите бебета в интензивното неонатологично отделение, както и за целия персонал, ако майката остане като придружител.

Казус 3:

Дете на 14 години с церебрална парализа развива дихателна недостатъчност и е прието в педиатричното интензивно отделение. Резултатът от PCR тест за COVID-19 е положителен. Детето е интубирано, но дихателният му статус се влошава. Прогнозата за оцеляване не е обнадеждаваща. Екипът прави изключение от правилата за посещения, допускащи само по един родител, за да даде възможност и на двамата родители да бъдат до детето. Бабата и дядото на момичето са пристигнали със самолет от друг град и родителите молят болницата да позволи и на тях да влязат на свиждане.

Д-р Хенри Т.  Пълс, коментари:

Тези случаи още веднъж напомнят за многопластовата същност на болничните политики, на тяхното развиване и прилагане, както и разнообразието от сценарии и хора, които тези политики засягат. От анализирането на конкретни сценарии разбира се има полза, но тя би била най-съществена в случай че се вземат предвид прагматичните моменти и начинът, по който те рефлектират върху професионалните задължения на ангажирания персонал, както и върху прилагането на етичната рамка.

Етичните конфликти около ограниченията за болничните свиждания принципно са свързани с баланса между пет конкуриращи се фактора: 1) задължението на болниците да осигурят безопасността на персонала, пациентите и посетителите, 2) задължението на болниците да предоставят висококачествена клинична грижа на всички деца, 3) задължението на законните попечители (съответно родителите) да се грижат за децата си, 4) справедливостта и 5) автономността. Всяко ограничение върху свижданията трябва да е съобразено с тези фактори.

Болниците са длъжни да осигуряват безопасността на своя персонал, на пациентите и посетителите. От прагматична гледна точка ограниченията върху свижданията дават по-добри възможности за социално дистанциране. Към днешна дата социалното дистанциране е фундаментът на нашата национална обществено-здравна политика за справяне с COVID-19  и то не може да бъде заменено с използване на маски, макар от тях също да има ефект.1 В допълнение към това очевидно имаме голям брой заразени с COVID-19, които не проявяват симптоми. Това означава, че ограничаването на свижданията на базата на наличие или отсъствие на симптоми би било недостатъчна мярка. За съжаление нито физическото пространство в болниците, нито практическата страна на болничните дейности дават добри възможности за социално дистанциране. По-просто казано, колкото повече посетители се допускат, толкова по-трудно става социалното дистанциране и толкова по-трудно ще бъде за болниците да изпълняват задължението си за осигуряване безопасността на хората, които се намират в тях.

Но има и контрасъображения. Освен да контролират инфекцията, педиатричните болници са длъжни също да спазват стандартите за грижа, поставяща семейството в центъра, както и да се грижат за психичното благосъстояние на хоспитализираните деца. Ограничаването на посещенията може да попречи в преследването на тази цел. Децата са зависими от възрастните за основни грижи, емоционална подкрепа, комуникация и вземане на решения, а родителите имат задължение да осигуряват тези грижи. Поради това универсалната забрана за свиждания, която в момента масово се прилага в болниците за възрастни, може да е твърде строга мярка за педиатричните болници.2

Що се отнася до справедливостта, всяка политика за ограничаване на посещенията при педиатрични пациенти следва да се прилага еднакво независимо от расата, етническата принадлежност, социалноикономическото положение, културата и религията на децата. Родителите трябва да знаят, че не са сами в изискването да ограничат контакта си с пациентите и да се откажат от част от автономията си. Това бреме се споделя от всички. Родителите могат да разберат, че рестриктивните политики са от полза за собствените им деца, защото водят до намаляване броя на хората, които могат да внесат зараза в болничното заведение. Ние трябва да им обясним, че правилата се отнасят за всички семейства, както и за много здравни работници, които са принудени да работят от разстояние. Възможностите за “виртуални визити“ чрез различни видеоплатформи трябва да се насърчават както за родителите, така и за здравните работници.

Вземайки предвид тези съображения, следните насоки за ограничаване на посещенията са адекватни от етична гледна точка. Първо, право на посещение имат само родителите. Второ, всички посетители трябва да бъдат проверени за симптоми на COVID-19. Позитивен резултат от тази проверка води до лишаване от право на свиждане, докато не бъде доказано чрез съвременни медицински средства, че рискът от зараза при въпросния посетител не е по-голям от този при асимптоматичните посетители. Трето, при хоспитализирани деца с предполагаем или потвърден COVID-19 посещенията от асимптоматични родители трябва да бъдат разрешени, когато има достатъчно лични предпазни средства, така че да се осигури безопасното им придвижване на влизане и излизане от болницата. Тези насоки следва да бъдат съобразени с локални фактори като физическите пространства в конкретната болница, честотата на COVID-19 и наличните запази от предпазни средства. Както ще покаже разглеждането на казусите, възможно е независимо от това да се наложат допълнителни изключения от приетите правила.

При казус 1 процедурата на интубиране сама по себе си не е пречка родителите да присъстват край болничното легло на детето, а тяхното присъствие би било от полза за пациента, медицинския екип и за тях самите.3 Важният момент тук е високият риск от заразяване с COVID-19 свързан с интубирането (~6-кратно увеличена вероятност от предаване на заразата въпреки адекватните лични предпазни средства).4 Автономните индивиди имат право да изберат да поемат този риск, но при положение че те ще продължат да присъстват в болницата, това тяхно решение е в противоречие с дълга на болницата да предпазва. Евентуален разумен компромис би бил родителите да присъстват докато детето бъде поставено под упойка, но след това да излязат, преди да е започнала високорисковата процедура по интубиране. Друга възможност е да бъде позволено на родител да остане по време на интубацията, но след като е информиран за рисковете и след като се е съгласил по-нататъшният му достъп до болницата да бъде ограничен, докато не бъде доказано или че детето не е болно от COVID-19, или че самият родител не е заразен.

При казус 2 майката трябва да спре да посещава детето, докато не изтече препоръчаният от здравните власти период на карантина или докато може да й се направи тест, така че да се изключи COVID-19. Нейната автономност не може да накърнява тази на околните, както и дълга на болницата да предпазва другите лица. В допълнение, докато ползата от контакта между майка и бебе трудно може да се измери количествено, физиологичната грижа за бебето не е нужно да страда от това отсъствие. Медицинският екип трябва да потърси безопасен начин да продължи да храни бебето с изцедена кърма от майката.Ако въпреки всичко има опасения относно безопасното боравене с кърмата й, трябва да се потърсят варианти за донорска кърма. От етична гледна точка би било допустимо също и да се предложи адаптирано мляко, но това би следвало да става само в краен случай.

Казус 3 представлява ситуация, в която освобождаването от ограничения за свиждане би помогнало главно на родителите да изпълнят семейните си задължения, така както те ги разбират, без да доведе до физиологични ползи за детето. Ако семейството не приема виртуалните опции за адекватни и ако приемем, че a) бабата няма индикации за COVID-19, b) ритуалите на семейството не повишават риска за персонала от заразяване с COVID-19 (например детето остава интубирано по време на оказването на грижа в края на живота му) и c) болницата може да продължи да изпълнява дълга си да предпазва всички намиращи се в нея лица (има достатъчно предпазни средства и т.н.), тогава свиждането трябва да бъде разрешено. Този сценарий предполага корекция на критериите за посещенията, така че да се позволи свиждане на един допълнителен посетител освен родителите в ситуация на края на живота, като посетителят може да бъде друг член на семейството или духовно лице, но само ако този допълнителен посетител не представлява особено тежко бреме за болницата в изпълнението на нейния дълг да предпазва останалите от COVID-19.

COVID-19 и здравните политики за забавяне на разпространението му поставят дълбок отпечатък върху американското общество и култура. Пандемията доведе до загуба на много животи, загуба на препитание, забрана на религиозни практики и погребални обичаи. От нормативна гледна точка не е редно педиатричните болници и техните посетители да правят изключение от тези стандарти. Когато етичната рамка за ограничаване на посещенията е базирана върху дълга, тя води до повече справедливост и осигурява по-добри възможности за всички засегнати да изпълняват своите задължения по етичен начин, но може да бъде в ущърб на отделни деца и техните родители.2

Алис K. Вирани, PhD; Холи Ронгстаф, PhD, и д-р Ран Д. Голдман, коментари:

По време на пандемията с COVID-19 повечето болници въвеждат строги ограничения върху броя на хората, които могат да посещават пациентите. Ограниченията се отнасят за допълнителни външни доставчици на здравни грижи, както и членове на семейството. Прилагането на подобни стратегии има доказан ефект за намаляване предаването на заразата.6 То вероятно е свързано също и с непосредствени и дългосрочни емоционални и психологически рискове за педиатричните пациенти и членовете на техните семейства. Ограничаването на свижданията подкопава възможността за предоставяне на грижа, в чийто център е семейството, а тя се смята за полезна не само от психологическа, но и от медицинска гледна точка.7 Един внимателен етичен анализ може да премери рисковете и ползите от такива ограничения и да анализира кога е редно да бъдат направени изключения от наложените правила.

Първото съображение е да се прецени дали членовете на семейството, които обикновено имат дълбоко значима роля за осигуряването на физически и емоционални грижи за детето, следва изобщо да се смятат за посетители или на тях трябва да се гледа по-скоро като на неразделна част от обгрижващия екип.8 Отговорът на този въпрос може да бъда различен в зависимост от обстановката, диагнозата, възрастта и когнитивния капацитет на детето. При всички хоспитализирани деца обаче присъствието на родител подобрява тяхното благосъстояние. Тази уникална роля на родителите изисква задълбочен анализ и преценка на последствията от евентуално ограничаване на достъпа им до детето, като всеки случай трябва да бъде разглеждан индивидуално.

Рисковете и ползите от тези ограничения трябва да бъдат ясно изказани, за да се подсигури съразмерност и адекватност на политиките. Трудно е рисковете да бъдат измерени количествено в ситуация, в която няма тестове на разположение и никой не знае дали симптомите у родителя са причинени от  COVID-19 или от други вирусни заболявания. И в двата случая рискове има, но ако действително става дума за COVID-19, тези рискове са много по-високи в сравнение с други заболявания, особено при уязвими пациенти като деца със съпътстващи заболявания, при които инфекцията може да протече много тежко.9,10 Следенето на местните епидемиологични данни е от ключова важност за разбирането как се разпространява болестта и каква е степента на риска в конкретната общност. Тази картина обаче се усложнява от неизяснената природа на новото вирусно заболяване и несигурността на моделите, чрез които се прогнозира разпространението му.

Освен тези макро данни в областта на общественото здраве, политиките трябва да вземат под внимание и рисковете при извършване на конкретни процедури. Процедурите, при които има аерозолизация, са най-рискови, но при правилно използване на лични предпазни средства, рискът от трансмисия е нисък.

Тези рискове от заразяване трябва да бъдат разглеждани спрямо също толкова неясните емоционални и психологически рискове за детето и неговото семейство, породени от ограниченията за свиждане. Знаем, че децата се нуждаят от родителите си по време на тежко боледуване. Не знаем какви биха били рисковете от ограничаване на родителското присъствие.11. Tези съображения се усложняват още повече от несигурната ефикасност и неравния достъп до технологии като видео връзка, които биха могли да бъдат предложени и използвани доколкото е възможно.

След като рисковете бъдат ясно изговорени и оценени количествено, вниманието трябва да се насочи към тяхното минимизиране за настоящите и бъдещите пациенти, семействата, доставчиците на здравни услуги и широката общественост. Недостигът на лични предпазни средства усложнява тези съображения, защото поражда необходимост предпазните средства да бъдат пестени за бъдещи ситуации, в които здравните работници на първа линия ще бъдат изложени на риск. Но когато запасите от предазно оборудване бъдат попълнени и са в достатъчно количество за членовете на семейството и външните здравни специалисти, тази заплаха може да бъде адекватно предотвратена и ограниченията за достъп на посетители трябва да отпаднат.

Трябва да се обмисли също възможността родителите да бъдат настанени като придружители заедно с детето, като се ограничи движението им извън болничната стая. В този случай те не биха имали нужда от предпазни средства и едва ли биха представлявали риск от зараза за останалите пациенти или персонала. Механизмите, които биха позволили това, следва да се разглеждат в зависимост от контекста и може да включват например осигуряване на храна и за родителите, освен за самия пациент.

В случая с осемгодишното момче с аутизъм вероятно най-доброто решение би било да се позволи на единия родител да остане с детето, докато то бъде поставено под упойка, а след това родителите да могат да наблюдават процедурата чрез видеовръзка от съседно помещение. В случая с кърмачето изследване на майката за COVID-19 би дало възможност за приемливо и за двете страни решение, например създаване на условия майката да бъде настанена в стаята на детето, ако  и двамата са позитивни или и двамата са негативни. При COVID-19-позитивното четиринайсетгодишно дете с церебрална парализа осигуряването на виртуална връзка с бабата и дядото може да е подходящо. Това би дало възможност на детето за връзка с тях, като в същото време би предпазило възрастните хора от завишения риск от усложнения свързан със заболяването.[7].

Докато наличността и разпространението на лични предпазни средства се подобрява, капацитетът за тестване на населението се повишава и научните данни за педиатричната трансмисия на COVID-19 стават по-надеждни, ръководствата на болниците трябва да актуализират стратегиите си по отношение на свижданията. Това ясно изговорено и прозрачно адаптиране на политиките трябва да взема под внимание физиологичните и психологически рискове и ползи и да направи така, че политиките да бъдат съразмерни и емпирично обосновани. Индивидуални решения относно присъствието на посетители също са необходими при възникване на особени обстоятелства. Тези индивидуални решения трябва да вземат под внимание структурата на семейството и културните особености. Хуманните политики позволяват допускането на изключения, стига тези изключения да се прилагат по последователен начин. Състрадателното общуване със семействата и здравните екипи е от ключово значение за възможността семействата да разберат причините за ограниченията, а здравните работници да не се чувстват оставени сами с отговорността и обвинени в липса на емпатия или съчувствие.

Ребека Мицос, сертифициран специалист по детско развитие, коментари:

Политиките за ограничаване на посещенията в болниците пораждат множество въпроси. Тези политики винаги се въвеждат по утилитарни съображения, които жертват някои ползи за индивидуалните пациенти и техните семейства с цел да доведат до максимални ползи за общността. Ползите за общността са ползи с натрупване, защото тези политики ограничават разпространението на заразата. По време на пандемията с COVID подобни политики също позволяват да се пестят така оскъдните лични предпазни средства. Но те представляват бреме за родителите и могат да нанесат психологическа вреда на някои пациенти.

Колективизмът, който характеризира тези политики, е в конфликт с индивидуалните нужди на отделните пациенти. Хоспитализираните деца имат нужда от родителите си, за да им оказват емоционална подкрепа, да се грижат за безопасността им и да се застъпват за тях. В отсъствие на криза тази основна нужда обикновено може много лесно да се удовлетвори. Но в условията на глобална пандемия наличните ресурси са подложени на натиск. Персоналът няма достатъчно време, достатъчно предпазно оборудване или други средства за контрол на разпростравението на заразата. Физическите последствия от това са предсказуеми, но психологическите се нуждаят от допълнително внимание.

Неблагоприятните последствия от ограничаването на болничните свиждания засягат не само пациента и семейството му. Те се отразяват и върху персонала. Нуждите на персонала лесно се пренебрегват или умаловажават, като не се оказва адекванта подкрепа за психичното здраве на медицинските работници. Пандемията оказва допълнителен натиск върху тях освен обичайните им отговорности. Ограничаването на свижданията ги принуждава да работят и за справяне с психосоциалния ефект от стресиращото болнично преживяване върху пациентите и техните семейства. Нереалистично е да се приема, че медицинският персонал ще има психическата издръжливост, емоционалния ресурс и комуникативните умения да отговори на специфичните нужди на всяко дете и семейство, възникващи в резултат от ограниченията за свиждане, без целенасочена подкрепа и грижа за неговите собствени психосоциални нужди. В резултат на това нивата на стрес се покачват още повече и в крайна сметка психосоциалните съображения може да се окажат напълно игнорирани от всички. Това води до още по-травмиращи индивидуални преживявания за пациента, семейството и персонала.

Не съществува едно-единствено правилно решение на дилемите, които тези казуси представят. Но те трябва поне да бъдат припознати като дилеми, за да бъдат привлечени специалисти с психосоциален профил и експертиза в областта на травмата, които да окажат помощ на всички засегнати – пациентите, техните семейства и персонала. Социални работници, свещеници, специалисти по детско развитие, психолози – всички те могат да допринесат с нещо и да анализират всеки случай от различна гледна точка.

Обстановката в едно спешно отделение е предизвикателство за психиката на всеки, но особено за едно осемгодишно дете с аутизъм. Няма никакво основание да се подлага на съмнение твърдението на родителите, че в тяхно присъствие детето им ще бъде по-спокойно. Да се остави придружител край леглото на това дете е състрадателно решение и има достатъчно основание за изключение от правилата за свиждане. Това важи с особена сила в конкретния случай, тъй като ако пациентът действително се окаже позитивен за COVID-19, е много вероятно родителите вече да са били изложени на заразата. В тази ситуация би било разумно и справедливо да се позволи на единия родител да остане край леглото на детето, за да се чувства то по-комфортно и в безопасност, а другият родител да бъде помолен да излезе, за да се минимизира ненужното излагане на риск от зараза и да се спестят предпазни следства. Ако има време и ресурси детето първо да бъде поставено под упойка, тогава родителите биха могли да останат докато то заспи и след това да излязат от стаята, за да избегнат риска от заразяване чрез аерозолите, които се отделят при интубацията. Тези няколко допълнителни минути, прекарани в сътрудничество, в присъствието на “застъпник“, както и самата физическата организация на случващото се имат потенциала значително да намалят ефекта от травматичното медицинско преживяване за всички участници.

Вторият и третият казус преставляват чудесни възможности за предоставяне на състрадателно предложена психосоциална грижа. И в двата случая са необходими няколко особено важни инструмента за изграждането на мост за тези семейства. Най-напред, трябва да бъде предвидено време за ясен, търпелив и емпатичен разговор, който да помогне на родителите да разберат причините за рестриктивните политики. Налице е етична необходимост в тези разговори персоналът да се фокусира върху поставянето на граници. Това поставяне на граници може и трябва да бъде направено със състрадание и внимателна преценка на индивидуалните обстоятелства. Това може да означава на семействата да се даде възможност и време да се изразят емоционално и да може да им бъде предложена помощ от съответен специалист по психосоциална грижа, за да ги подкрепи в тези трудни разговори. След като границите бъдат поставени, следващият етичен императив е психосоциалната грижа да бъде неразделно вплетена в последващата медицинска помощ.

Ограничаването на контакта между новороденото бебе и майката не е най-доброто решение поради ред причини свързани с ранното детско развитие. Контактът кожа-до-кожа е най-доброто за майката и бебето, дори ако, както е в този случай, той не се случва по време на кърмене, тъй като бебето се храни със сонда. За майката очевидно ще е трудно да си представи, че някой друг може да предостави на детето й тази грижа вместо нея, но внимателното партньорство между персонала и майката може да помогне за облекчаване на част от тревогите свързани с нуждите на бебето. Ако майката е COVID-позитивна, тя представлява изключително голям риск за всички, с които се среща. От етична гледна точка този риск има по-голяма тежест в сравнение с ползата от нейното присъствие до детето. В идеалния случай един бърз тест, който да установи дали майката е заразена, би изяснил нещата. В допълнение към това трябва да се даде възможност за разговор относно евентуалното присъствие на друг близък край леглото на бебето. Персоналът може да помогне и за създаване на терапевтични варианти за връзка, които не изискват присъствието на майката. Например може в партньорство с майката да се изработи план за грижа, който да остане окачен в стаята на бебето или на вратата и който да включва конкретно планиране какво да има около бебето, така че да продължи да се работи за конкретните цели на неговото развитие, подробно описание на познатите на бебето обгрижващи ритуали и ясна информация как и кога майката може да очаква актуална информация от персонала. Тези решения биха помогнали на майката да се чувства свързана, информирана и способна да контролира грижата за своето бебе.

При третия казус става дума за значителен риск за двойка възрастни хора, ако те бъдат допуснати в болнична среда край леглото на COVID-позитивната им внучка. Рисковете свързани с COVID-19 почти сигурно ще се окажат с по-голяма тежест от евентуалните ползи от тяхното физическо присъствие, макар че за семейсвтото може да е трудно да осмисли това в ситуация на толкова голям стрес, какъвто е краят на живота на едно дете. Това трябва да им се обясни и да бъде последвано от дискусия, водена от семейсвото, относно ритуалите, които може да им помогнат да се справят със скръбта си. Включването на подкрепа от духовно лице в тази дискусия може също да ги подпомогне в скръбта им и да бъде израз на зачитане и уважение към културата им. Модифицирането на ритуалите и използването на видеовръзка могат да дадат възможност на бабата и дядото да “присъстват“ без да излагат на риск здравето си или здравето на пациенти и персонал в отделението.

Политиките за контрол върху инфекцията са изключително важни, но етиката изисква те да бъдат разработени с повишено разбиране за психосоциалния аспект на грижите. Това означава, че понякога са необходими внимателно премерени прояви на гъвкавост. Разбира се, безопасността на пациентите винаги остава на първо място. Но тя може да остане първостепенна, като в същото време в нея бъде включено вниманието към постоянно променящите се психосоциални нужди на пациентите и персонала, който полага грижи за тях. Това също би облекчило значително натиска върху персонала и би помогнало за адресиране на потенциално травматичните болнични преживявания на пациентите. Необходимостта да се обгрижват пациентите по време на пандемия води до огромен стрес за родители и медицински професионалисти. Специалистите по психосоциална грижа могат да помогнат.

Д-р Джон Д. Лантос, коментари:

Пандемията с COVID води до ситуации, в които здравните професионалисти и институциите са принудени да правят компромиси с ценности, които при други обстоятелства биха изглеждали неотменими и първостепенни. Всички ние сме отдадени на каузата да предлагаме грижа, в чийто център е семейсвото. Всички ние гледаме на родителите като на незаменими партньори в обгрижването на децата. Даваме си сметка, че присъствието им е не само благоприятно от психологическа гледна точка, но е полезно и за качеството и безопасността на медицинската грижа, която ние предоставяме. Като се имат предвид всички тези убеждения, за нас е болезнено да разработваме и налагаме политики в разрез с дълбоко изповядваните ни ценности. Но в условията на пандемия балансът между рискове и ползи се измества. Предизвикателството пред нас е да създадем внимателно равновесие между вредата от ограничаването на свижданията и ползата от предпазването на останалите пациенти, семейства и медицински работници. Политиките базирани на доказателства са от ключова важност. Изключенията по милосърдни съображения понякога също са уместни.

Бележки:

  1. The Centers for Disease Control and Prevention. Coronavirus Disease 2019: What is Social Distancing? https://www.cdc.gov/coronavirus/2019-ncov/prevent-gettingsick/social-distancing.html. Published April 4, 2020. Accessed April 28, 2020.
  2. Hafner K. ‘A Heart-Wrenching Thing’: Hospital Bans on Visits Devastate Families. The New York Times. https://www.nytimes.com/2020/03/29/health/coronavirus-hospital-visitban.html Published March 29, 2020. Accessed April 28, 2020.
  3. Dingeman RS, Mitchell EA, Meyer EC, Curley MAQ. Parent Presence During Complex Invasive Procedures and Cardiopulmonary Resuscitation: A Systematic Review of the Literature. Pediatrics 2007;120:842-854.
  4. Matava CT, Kovatsis PG, Summers JL, et al. Pediatric Airway Management in COVID19 patients – Consensus Guidelines from the Society for Pediatric Anesthesia’s Pediatric Difficult Intubation Collaborative and the Canadian Pediatric Anesthesia Society [published online ahead of print, 2020 Apr 13]. Anesth Analg. 2020;10.1213/ANE.0000000000004872. doi:10.1213/ANE.0000000000004872
  5. Human Milk Banking Association of North America. 2020. Milk Banking and COVID19. https://www.hmbana.org/file_download/inline/a04ca2a1-b32a-4c2e-9375- 44b37270cfbd
  6. WHO Coronavirus Situation Report 91, accessed April 25 2020: https://www.who.int/docs/default-source/coronaviruse/situation-reports/20200420-sitrep91-covid-19.pdf?sfvrsn=fcf0670b_4
  7. Banach DB, Bearman GM, Morgan DJ, Munoz-Price LS. Infection control precautions for visitors to healthcare facilities. Expert Review of Anti-Infective Therapy, 2015;13:9:1047-1050.
  8. Meert KL, Clark J, Eggly S. Family-centered care in the pediatric intensive care unit. Pediatr Clin North Am. 2013;60(3):761–772.
  9. Hutchfield K. Family‐centered care: a concept analysis. J Advanced Nursing. 1999;29(5):1178-87.
  10. Murthy S, Gomersall CD, Fowler RA. Care for Critically Ill Patients With COVID19. JAMA. 2020;323(15):1499–1500.
  11. Dong Y, Mo X, Hu Y, Qi X, Jiang F, Jiang Z, Tong S. Epidemiology of COVID-19 among children in China. Pediatrics. 2020; e20200702
  12. Hart JL, Turnbull AE, Oppenheim IM, Courtright KR. Family-Centered Care During the COVID-19 Era. J Pain & Symptom Management. 2020; https://doi.org/10.1016/j.jpainsymman.2020.04.017

Позоваване: Virani AK, Puls HT, Mitsos R, et al. Ethics rounds: benefits and risks of visitor restrictions for hospitalized children during the COVID pandemic. Pediatrics. 2020; doi: 10.1542/peds.2020-000786

Институционална обвързаност на авторите:

1 Ethics Service Provincial Health Service Authority of BC, Department of Medical Genetics, University of British Columbia, and the Provincial Health Service Authority of BC, Canada

2 Department of Pediatrics, Children’s Mercy Kansas City, Kansas City, MO

3 Department of Child Life Services, Ann and Robert Lurie Children’s Hospital, Chicago, IL

4 Provincial Health Service Authority of BC, Canada

5 The Pediatric Research in Emergency Therapeutics (PRETx) Program, Department of Pediatrics, University of British Columbia, and the BC Children’s Hospital Research Institute, Vancouver, BC, Canada

Адрес за кореспонденция:

Alice Virani, PhD
Director, Ethics Services, Provincial Health Services Authority
Dept. of Medical Genetics
4400 Oak Street
Vancouver, BC V6H 3N1
Alice.Virani@phsa.ca
(o) 604-875-3182
(m) 778-989-3805

Източник на финансиране: Не е използвано финансиране

Това е неокончателна версия на статия, преминала през рецензиране и одобрена за публикуване. Публикацията може да бъде цитирана чрез използване на DOI и дата на посещението на страницата. Възможно е статията да съдържа грешки във фактите, числата или констатациите, които ще бъдат коригирани в окончателно публикуваната версия. Журналът предоставя ранна версия на статията, за да ускори достъпа до съдържащата се в нея информация. Американската академия по педиатрия, редакторите и авторите не носят отговорност за евентуална неточна информация или данни в настоящата версия.